Умението да задаваш въпроси /и към себе си/...

Пия си бронираното кафе тази сутрин и си мисля хаотично, че понякога човек /в т.ч. и аз/ има твърде много време, за да се вълнува от смислени теми. После се самоцензурирам и си казвам, че не искам да оценявам чуждото време и чуждите вълнения, защото те са такива каквито са. А всичко в този свят има своята причина да е тук и сега, и коя съм аз, да раздавам оценки на вселенския замисъл. Все повече искам да отворя очите /врати към душата си/, за да забелязвам детайлите и да се докосвам до тях без предубеденост. Без правилно и грешно. Това ми се струва някак мъдро, но и толкова лишено от вълнение...от душевност. Мъдреците не съдят в моите представи за тях. Те не пръскат оценки към постъпки, религии, убеждения, цвят, пол, вкус…няма добро и лошо в думите им, а само търсене на първопричините. И много въпроси, които ни водят към нашите си отговори. Защото и този, който ни обижда е въпрос…и този който ни възхвалява и въпрос…въпрос към това, кой си и умееш ли да прегръщаш собствените си истини. И умееш ли да ненараняваш /и себе си/. И умееш ли да се радваш /и на себе си/. Защото мъдреците задават правилните въпроси. А отговорът на всички въпроси е: Умееш ли да обичаш /и себе си/! 

ПП Към финала на кафето си записвам посланията ми за днес: Това, което умееш към себе си, е и към света, но в обратен ред. Колкото повече умееш да преценяваш наум, толкова по-малко оценяваш на глас.