Wine Vortex

Ехоооо…Ехо! Ехото по миглите си напява и се разхожда по скулите, и се спуска по брадичката, за да се откъсне от устните..весело е и му е леко! Не е някакво тревожно Ехо…не не! Това е Ехо на хлапачка, която се разхожда сама из Балкана и се закача с Вятъра като му подвиква „Ехооооо” и той ведро и отвръща „ЕхооооооОооооОо”. Смее се! Тя. Пък и Вятъра. Няма нито един облак, а слънцето макар и силно, не тежи, защото Вятъра го носи и потапя в планинските вирове…Слънцето в Балкана е прохладно и носи щипеща роса. И раменете парят от него. Като от Любов! От Любовта винаги ти се струва, че е пренаситено с кислород до главозамайване и лекота и изведнъж хоп… жарнала те е, Хитрушата. Да ти седи кожата дъъълго в червеното на спомена. Слънцето обича да оставя парещи следи. И любовта също! Ехооооо!!! Ехо! Когато зимна девойка разбунтува плитките си и флиртува с летния планински Вятър не може да няма следи по кожата… и по живота! Нейния. Пък и на Вятъра. Тя ще запали собствената си зима и няма

Боря се със свръхпотребителството в мен. И извън мен! Искам всичко, което видя и от години се опитвам да си взимам само това, което ми е най-необходимо. /Напоследък това не важни за яденето! Искам всичко…по много и от най-голямата порция, моля!/ Понякога това най-необходимо е: стотния ми шал, двайстият чифт ръкавици, секемнайстата ми СУПЕР различна винена чаша и така до безкрай,   но..НО!! НО се боря! Боря се със себе си, да не съм това, празно от съдържание, но пък с препълнени гардероби и шкафове същество, което да робува на вещоманството си, което колкото и натрапено, е толкова и личен избор. Искам прост живот и лесни за подреждане шкафове!!! Искам го повече от онзи пореден чифт обувки! И така с това си искане живея последните години и понякога дори успявам да се изконтролирам и да не изкупя всички_излишни_неща_на_света. Горните редове са по повод запътилият се към живота ми син. Син не е цвят и със сигурност не е розУв. Малко след като разбрах, че Син се е запътил към мен

Толкова искам да имам талант За да напиша благодарствен стих Или разказ Или просто слова Но слова, които да съберат всичко Да разкажат за дните ни на спасение За плевенската реанимация За професор Радев За д-р Богданов За Северина За Ева За Поля За Володя За доктор Симеонов За К ръстницата Лили За всички всички там! За стринка ми Данче За д-р Александър Илиев Нямам толкова талант…нямам! А така искам да мога да им благодаря! На тях и на всички онези И тези и онези Които днес се грижат за нероденият живот в мен За доц. Конова За д-р Панева За доц. Тодорова За Таня За д-р Бързашки За най-милата лаборантка За всички всички в МЦ Крим Елисавета И за още скъпи приятели За Ивайло За Нели Стефанова Колко искам да съм талантлива! А мога само да се моля за всички тях! Да ги пази Бог Всички тях Заради нас Заради нас!

Осмислям белият лист и всички възможности, които ми предлага. Мога да разкажа за всичко, да задам безброй въпроси… мога да се разгневя на света… а единственото нещо, което пиша е: Обичам те! Всеки! Всичко! Себе си дори! От последното следват предходните и няма как да обичаш извън себе си, ако не умееш да обичаш в себе си и обратното най-вече. Няма как да се почувстваш обичан, ако не умееш да се обичаш, но за да умееш да обичаш себе си трябва да обичаш и другите. Кое е първо? Себе си или другите? Едновременни са. Всичко е първо и последно в един и същи момент и място. Обичането няма последователност. То Е! Всичко! Ако го няма…то и теб те няма! В живота ми има място само за тези, които ги има. Всичко е толкова просто. Аз не умея да пиша на черен лист. За него се иска бяло мастило...