Wine Vortex

Б: Ей…къде се губиш?! В: Ей…как си? Б: ОК съм..просто се чудех да не си сърдита! От седмици те няма никаква… В: Извинявай! Не съм те забравила..просто…нали ме знаеш :) Б:Не…не те знам! Защо те няма? В: Извинявай! „Защо“ звучи някак обвинително… Б: Това не е отговор. В:  Защото…защото съм на друга вълна.. други хора… други теми.. Б: Писнах ли ти? Темите ни ли ти писнаха? В: Не..не! Извинявай! Просто ..просто Аз съм си такава…някак на вълни съм. Паля се…заливам…и после се оттеглям навътре в морето си. Б:  Винаги ли ще си така? В:  Как? Б:  Оттеглена? Липсваш ми! В:  Неееееееее!! Ще се върна…вълните винаги се връщат… Б: …и после пак си отиват? В: Да..пак си отиват…и Аз пак ще си ида. Б: ОК..но преди да си идеш, първо си ела? В:  Ще дойда! Б:  До кога? До кога ще е така? В: Докогато си бряг! Б: А, ако Аз си отида? В: Ще стана Цунами..ще помета всичко по пътя си и пак ще те намеря!

Аз съм мостове към теб самия отнесени от река вливам се в морето изпарявам се в облаците приземявам се в почвата наливам се в чашата ти чакам да стигнеш пустинята и да ожаднееш!

Рая живее в кухото на китара Пръстите го гъделичкат в ноти и извън тях в полъха на пеперудите а живота е купичка ориз изяден не с клечки а с шепи и с все купичката ще ми сготвиш ли ориз с най-вкусната мелодия на пръстите, които замесват хляб от струните ми ПС Масата е сервирана! https://soundcloud.com/ alexanderkyd/ 06-rice?in=alexanderkyd/sets/ western-plans

Боли ме главата... дори не знам как ще ми мине сред всичките конвенционалности, с които се заобиколих. Имам успешна кариера, а хората дори се заблуждават, че това ме прави успешна в собствените ми очи. Моите очи не искат такава успешност и макар да не са наясно какво искат, поне го търсят ...търсят това, което не знаят, че го искат, но като го видя т и веднага ще разберат, че е било точно то! По миглите ми има бийт прашец, който полепна още с Гинзбърг и после Керуак циментира да ми тежи докато мигам...Спомням си ясно момента, в който реших, че имам потенциал за битничество и взех решение да се конвенционализирам от страх (да не стана посредствена). Беше 2007 година...седях на едни стъпала и смигах на Maison du Roi насред всичкото art nouveau , което Grand Place предлагаше в менюто си от белгийска франкофония. През 2008 (някъде в подножието на Mont Blanc ) официално си налжих да пусна корени и от тогава имам успешна кариера и дори започнах да строя къща с навес (...в ба

Септември заплиташе къдриците й във флирт, скрит в меланхоличния студ на октомврийска плитка. Беше се самопоставила в реалност, която не позволяваше никакво непокорство и тя умело криеше бунта в очите си с НЕсълзи, гледащи някъде извън позволеностите. Септември беше нейния любовник, а Февруари-нейния ревнив любим! Свободата на Септември правеше чер веното вино по-смислено от бялото, а мелнхолията целуваше лявото рамо, показващо се от развлечен пуловер...само по пуловер, защото това беше раждането на нейния климат откраднал трохички от всики климати на Мороа. Запалената преждевременно камина й напомни, че не всяко влюбване е любов, но тя още искаше всяка любов да започва с влюбване, което предопредели вечният й любим да е Февруари, докато вечно е влюбена в Септември... PS http://www.youtube.com/ watch?v=NU9JoFKlaZ0

Стегнат кок. Впита пола под коляното покатерена на десетсантиметров ток. Общо почти метър и 90, поради което често я обвиняваха във вродено високомерие. Неизкрящ маникюр, монтиран на пръсти с аромат на десертно грозде - нарочно безличие. Никакъв грим (под и над кожата). Цветовете са (нито бели, нито черни) в нюанси на сивото, като самия живот. Всич ки бижута вече се събираха в диаманта на безименният й пръст. Левият. Обещание за вечно влюбване и никога брак! Клишето беше моделирано години наред и плана се спазваше до всяка точка из многоточието. Единствено шареното конче, което се показваше под ръкава беше напомняне към самата себе си, да не забравя, че всичко е игра (която чака да бъде изгубена)...

7 без 10! Не мога да повярвам, че вече две години и половина издържам на това ранно ставане.. Трябва спешно да сменя ритъма…или работата…просто цялото ми Аз отказва да се събужда преди 11 ! Обичам да пътувам, но не толкова рано…не не..ще си навия телефона и ще поспя половин час докато дойде моята спирка! Не трябваше да чета тази книга до три сутринт а…просто трябва да се науча да лягам рано и да ставам рано! Някак си трябва да се науча на нормалност….а, така ми се спи… „ЛДйалдйцнпивейдвпокедок …………. извинете ……йдйюХХДхфдмфкффк извинете, това е последната спирка… пидИФуФУйуфгнгнфнйдй“ Ммммммммммм!!! Стигнах ли вече? /леко протягане/ ммммммм….. /сънена мисъл =>само половин час, а вече съм свежа…/ последната…КАКВО!!!!!!!!!! Последната…. СПИРКАААААА!!!! Смях, но не буен…не и подигравателен, а по-скоро някак приятелски + отместена къдрица от средата на челото ми /ама точно по средата между двете ми накокорени очи/… как е възможно някой да отмества объркалата се  къдрица

Черешата разцъфтя на прозореца ми и дори стъклото не беше достатъчно силно да спре аромата на случване… почти усещане на сочни череши върху небцето. Не беше логично! Нямаше логика в разцъфтяването на тъмно …без слънце…без топлина…някак твърде забранено е всеки цвят …всеки цвят да е бунт срещу науката, която изискваше топлината на слънцето, за да с е сбъдва червеното на черешите. Бели полусенки ухаеха в ляво на възглавница с пух недоумение и обърканост…от ония като на бабините възглавници, които вече не ги правят, защото не били противоалергични…Алергия! …алергия към малко нахално перце, което се промушва през тъканта на лена и леко те щипва по още несъбудилата се кожа на врата… Алергия към аромата на разсъмване посред тъмната нощ… алергия към сетивност! /Ако бях алергична бих кихнала, а ти би ли ми казал „наздраве“?/

Сгъваше вортекс от пеперуди, но не прилежно и не по цвят и форма, а го подреждаше в куфара по емоция...вортекса би се обидил, ако не е дарен с хаос от емоции! После захващаше да подреди вълните, приливите и отливите, а най-отгоре разпъваше дълбочините, които си оставаха невидими за всички гранични служби по време на пътуването…това винаги я усмихва ше, но не весело. Плитчините напъхваше в джобовете на ръчния багаж...те принадлежаха на всички и винаги тайно се надяваше да ги изгуби на някое летище. В тайния джоб от вътрешната страна се търкаляха всички аромати на небе, които колекционираше, за да са винаги с нея… те и даваха уханието на корени, които сама беше изкоренила, когато разбра, че ще ги натъжава всеки път когато си тръгва. Небесата никога не тъжаха... те бяха твърде заети да рисуват облаците от всички куфари на номадите, които все някога щяха сами да ги заровят в нечии чужди корени, които не умеят да тъжат.

Закъсняваше. Винаги закъсняваше, когато усещаше, че е важно да стигне на време. Беше бясна на себе си, защото можеше да довърши този доклад утре... Още десет минути и вратите на залата щяха да се затворят... Тичайки ръкомахаше на портиера, който я помнеше още от ученичка и сякаш винаги знаеше, кои концерти не би пропуснала и никога не затваряше в ратата преди да види  как цялото щастие се е превърнало в усмихнати очи на тичащо момиче в здрача. Разкопчаваше палтото си в движение, а лампите в коридора вече бяха угасени, но тя познаваше залата от дете и нямаше място, което да не намери в тъмното... усмихвайки се на всички струни, които точно в този момент търсеха емоцията в ла минор. Първите изпълнения бяха прекрасни, но прекрасното никога не е било достатъчно, за да се влюбиш...и дали, защото точно тогава си пожела да чуе на живо емоция като тази https://www.youtube.com/ watch?v=2kBiVLmDZoc&feature=you tube_gdata_player ...или защото емоцията се чува

-          Разминахме ли се? -          Не! Съвпаднахме се! -          Как така? -          Ами, съвпаднахме се дори в разминаването …във време и пространство. -          Съвпаднали сме се в разминаването във време и пространство?!? Какво остава извън това? -          Всичко! Съвпаднахме се във всичко извън времето и пространството…

Обещаваща командировка с обещаващата компания на банда свободни /или не чак дотам/ зрели жени, с още по-обещаващият им контраст от двадесет годишни хлапаци или т.нар. мои колеги. Пътуването беше класика! Нищо против класиките, просто не можех да издържам контраста на едните + другите и винаги четях, спях, слушах Ейми Уайнхаус и никак не бях с тях, макар да деляхме един _дишан_ от_ автобусния_ климатик _въздух. Чета тази книга от много време… не зная защо! Сега мисля над това, защо я чета толкова време, като не е трудна за четене…действието е бавно…хубаво.. не твърде леко…не твърде тежко..абе типичен Орхан Памук. Нямам идея защо я чета толкова дълго време, но в началото не ме грабна. Беше ми удобна, но някак апатична…не Аз към нея, а по-скоро тя към мен. После тази история бавно и все пак някак изведнъж ме влюби..всъщност ме влюби точно по време на обещаващата командировка. Точно се заговори откровено за секс /не подозирах, че Орхан Памук може да е толкова откровен…и толк

Недокоснати ръце ми помахаха за сбогом от вагона, който от години очакваше своят локомотив, за да отпътува към лятото.  В моите сънища беше пролет, есен и зима, но никога лято. Сигурно ми се е присънил нечий чужд сън. Ти видя ли да ти махам от вагона?

Аз: Искам енергоспесяващи крушки. Крушко компетенцията: Колко вата? Аз: Ъ! Ами колко…имам 3 осветителни тела с по 2 крушки..стаята е около 20 – 30 квадрата /истината е, че нямам идея!/ звъня на Тате!Тате казва 60 вата! Крушка компетенцията: Те са 12 вата, но светят като 60. Аз: ОК /пак нищо не разбирам…ват, волт, вата, минерална вата за мен е едно и също! Всичко с В вече ме стресира! Но тая минералната вата я чух от майсторите на изолацията…/ Крушка компетенцията: Имаме и диодни. Те са по-малко ватове, но са с повече часове живот /Аз искам да живеят години..тая за часове ми говори…възмутително!/. Аз: Колко вата са? /все едно, че пък разбирам!/ Крушка компетенцията: Три, но светят като 30. Аз: ОК. Крушка компетенцията: Какво ОК? Диодни или от другите? Аз: Ще ми станат ли? /избягвам върпоса и й подавам осветителното тяло, което тате предвидливо ме накара да взема с мен, предвид факта, че съм крушко -лумпен!/ Крушка компетенцията: Оооо!! Ама те тези са с малките ц

Не мога ли просто да се превърна в мелодия…джаз. От грамофонна плоча. Да се самоизпея. Аз пък пея фалшиво…е, мога да се самоизсвиря . Пак е нещо. Днес подадох още един проект..нямам идея за къде съм се разработила. Август е. Зимата винаги е била по-уютна някак. Сигурно, защото съм Февруари. Искам да лежа цяла седмица и да чета Шекспир. Не съм чела Шекспир от дете. Липсва ми! Чудя се какви вещи да натрупам в къщата. Моята първа къща. Бившият курник на прабаба ми. Искам винените чаши да са различни…по една от всеки вид. Не искам сервизи …никакви еднаквости. Все пак искам да е подредено и някак изпразнено от вещи. Само винени чаши, вино и книги. Чашите ще ги чупя редовно, виното ще изпивам с приятели, а книгите ще ги раздавам. Така ще остава място за излишностите, които не зная защо, но винаги трупам като някой Плюшкин. Знаят ли младежите днес кой е Плюшкин изобщо. Стара съм. На 29. Трябва да си изчистя ФБ профила от всичко излишно. Не ми се четат ежедневности. Тях ги жив

Средата на юни обеща да е начало (или край?), но не и среда, и тя просто отвори гардероба, за да преразгледа цветовете си…хаос от беж, сиво и черно се сливаше в поли (винаги под коляното) и панталони (винаги с ръб)…всичко на закачалки в крещащи цветове, за да се откроява още повече комфорта на безличност. Някъде в ляво под (над?) всичката безвкусица се показваше намачкан плат на не_помня_да_имам_такава_дреха… С палеца и показалеца издърпа намачканата материя с предпазливо движение, сякаш измъква прашлясала книга от кашона на онзи уличен търговец, който криеше всички книжни съкровища, за да ги намира само тя! Безформената ефирност падна в приклекналите и глезени и тя подскочи с бързо движение…да се стреснеш от парче плат издърпан от собственият ти гардероб... това го можеше само(а?) тя…(само пред себе си)! Пресегната деликатност показа формата на воалите, които бунтуваха вятъра на никога_необлечените_й_цветове… сега тя си спомни, че в гардероба си има воали, които се об

Аромат на високи токчета (с нотка ванилова зима) оставаше апетитно_невидими следи по паветата на топлия градски въздух. Троп...троп...троп (сетивно_бунтовна симфония надвикваше тъмнината от улични светлини) . Цветът на очите беше ни сив, ни син, ни зелен... уханието на бяло фрапе се преструваше на очи, премрежено от стръкче канела. Можеше да изт анцува всеки дъх до материализиране насред нероден дансинг, докато стените се сринат от вълнение. Препинателните знаци оставаха неми след разлистването на страниците ...от никога незапочваната й книга изписана с мастило от маргаритки.