Ехото е в зелено

Ехоооо…Ехо! Ехото по миглите си напява и се разхожда по скулите, и се спуска по брадичката, за да се откъсне от устните..весело е и му е леко! Не е някакво тревожно Ехо…не не! Това е Ехо на хлапачка, която се разхожда сама из Балкана и се закача с Вятъра като му подвиква „Ехооооо” и той ведро и отвръща „ЕхооооооОооооОо”. Смее се! Тя. Пък и Вятъра. Няма нито един облак, а слънцето макар и силно, не тежи, защото Вятъра го носи и потапя в планинските вирове…Слънцето в Балкана е прохладно и носи щипеща роса. И раменете парят от него. Като от Любов! От Любовта винаги ти се струва, че е пренаситено с кислород до главозамайване и лекота и изведнъж хоп… жарнала те е, Хитрушата. Да ти седи кожата дъъълго в червеното на спомена. Слънцето обича да оставя парещи следи. И любовта също! Ехооооо!!! Ехо! Когато зимна девойка разбунтува плитките си и флиртува с летния планински Вятър не може да няма следи по кожата… и по живота! Нейния. Пък и на Вятъра.

Тя ще запали собствената си зима и няма вече кожата и да избледнее, а Вятъра ще носи из всички лета нейното Ехо и ще прегърнат заедно Юни с много зеленото на балкана насред очите му… Очите, в които ще пее сбъднато Ехо на любовта!